Каже ли се Пловдив, първата мисъл е за Стария град. Днес е така. Но ако се върнем назад през годините, ще видим друга картина – забележителните възрожденски постройки се рушат, изчезват цели архитектурни ансамбли. Две поколения пловдивчани водят борба за спасяването на това безценно наследство. Възкресението идва буквално в последния момент.
Едва през 20-те години на миналото столетие местната интелигенция признава, че относно опазването на културно-историческото наследство, Пловдив е изпреварен от много градове в България. Отчита се напредък след март 1933 г., когато се създава Дружество за украса на града. „Това дружество – пише в спомените си кметът Божидар Здравков – трябваше да съдейства на Пловдивската община в творческите ѝ инициативи и за спасяването на историческото наследство.
Трихълмието било прочуто със забележителните образци на възрожденската архитектура. През годините обаче много от тях изчезнали, а оцелелите били в окаяно състояние. Пловдив бил на път да изгуби едно безценно богатство. Възкресението идва буквално в последния момент.
Спасението дошло от Пловдивския панаир. По време на изложенията броят на чуждестранните и на българските посетители непрекъснато се увеличавал. През 1937 г. кметът Божидар Здравков първи проумял , че трябва да се върне блясъка на старите сгради, да се спасят архитектурните ансамбли.
Трябвало да се търсят средства да се закупи или наеме старинна постройка, в която да се настани градският музей. Общината обаче нямала средства за отчуждаване и възстановяване дори на една-единствена сграда, камо ли за цели улици и квартали.
Чудото станало през 1938 г., когато държавата конфискува фабриката на Антонио Коларо за неплатени данъци. Става дума за днешната сграда на Етнографския музей, издигната върху вековната крепостна стена, в самия център на Стария град. Божидар Здравков веднага тръгнал за София да обикаля министерските кабинети в столицата и успява не само да издейства решение къщата на Куюмджиоглу да се предостави на Пловдивската община за уреждане на музейна експозиция, но и предоставя средства от държавния бюджет за пълната реставрация на сградата.
Така от Небет тепе започва спасяването на архитектурните паметници по цялото Трихълмие. Именно на това тепе през 1951 г. била завършена реставрацията на Баятова къща, а през 1954 г. е завършена реставрацията на Бакалова къща. Така започва осъществяването на мечтата на две поколения пловдивчани.
Първата сграда на ул. „Кирил Нектариев”, предвидена за реставрация, е къщата, известна като Алафрангите. Това става още през 1952 – 1954 г. Тъй като възрожденските сгради по улицата били претоварени от наематели, нямало свободни квартири, а без тях не било възможно да започне реставрацията. По същите причини тя се отлагала и през следващите години.
През 1958 г. „Алафрангите” и къщата на Верен Стамболян били пред самосрутване. Налагала се спешна намеса. Реставрацията на „Алафрангите” започнала през 1960 г.
Един куриоз – оказва се, че в Пловдив е имало улица, която очертава кръг. Става дума за улица „Стръмна”. Тя започва от оградата на храма „Св. Неделя”, изкачва се до Хисар капия, продължава под стената на храма „Св. св. Константин и Елена”, след това се спуска на юг, пресича ул. „Кирил Нектариев” и свършва при площадчето пред храма „Св. Неделя”. Архитект Христо Пеев предложил да се маркира нова улица, която да се спуска надолу, а „Стръмна” да продължи към днешния хотел „Петър I”, където да се свърже с улица „Княз Церетелев”. След смъртта на архитект Христо Пеев било решено новата улица да получи неговото име.
Автор на оригиналния материал: Владимир Балчев.
Източник: Plovdiv-Press.bg