Индустриалците Цанкови пребориха с качество западните концерни

Такива били условията у нас през 1928 г., когато Иван Цанков, сино­вете му Тодор и Драгомир, за­едно със зетьовете Александър Амбарев и Иван Петкович регистрирали акционерно дру­жество „Балкан“. Отначало произвеждали конс­ки подкови, лопати, земеделски сечива. Печалбата  веднага отивала за машини. Дори нова­та сграда на фабриката била да­дена под наем за тютюнев склад, докато се понатрупат па­ри. Всяка стъпка била предварително планирана – електрифициране на фабрика­та, обучение на работници, раз­работване на нови изделия.

Първият успех бил създаването на прочутите печки „Балкан“. При срещата ми с Драгомир Цанков през 1990 г. той обясни за какво става дума: „Голямо изкуство е да се получи дестилация на въглищата, а не печката да ста­ва фабрика за сажди. Колосална работа. Всичко трябва да е направено идеално, да е напасвано с пределна точност. Проверявали сме с цигарена хартия уплътняването на печките. Някои гледат  само да приберат парите на хората. Това не е индустрия. И стана така, че във Варна имаше фабрика за производство на печки, но там купуваха нашите, във Враца също имаше фабрика, но там открихме свое представителство. Качеството винаги е било над всичко.

Затова, когато дру­гите фалираха, ние преуспявах­ме. Вървете в църквата „Св. Марина” и вижте скарата на печката – като резба е, а сме я отливали във фабриката.“

Войната с чуждите фирми захванала след 1932 г. „Когато за първи път извадихме на пазара български водопроводни тръби – продължава разказа си индустриалецът – настъпихме по мазола водопровод­ния концерн. В такъв случай ев­ропейците идваха тук да ни унищожат. В тази борба загу­бихме милион и половина, на­шите конкуренти – осем мили­она лева. Успяхме да надделе­ем. Превъзхождахме в качест­вото и задоволявахме целия па­зар. Тогава нашите съперници започнаха нелоялна конкурен­ция. Пускаха по-евтини тръби, но по-тънки. Престъпление – тръбите само след няколко го­дини се пукаха и трябваше да се разбиват стените. А ти имаш доверие, слагаш ги в зида. Ами дъмпин­гът. Купуваш желя­зото по 5 лева за килограм, а конкуренцията по толкова про­дава гвоздеите. Значи правиш гвоздеите без пари. А това е го­лямо изкуство – трябва да се изтегля, гвоздеите да се закаляват. Ако малко се закалят, кри­вят се, ако повече се закалят, чупят се. Идват в страната ти и ис­кат те да държат пазара. Те­хен ли е пазарът, те вече знаят как да печелят. Борихме се с тях, докато кандишат. Така е и по света – да се работи при ненор­мални условия, при по-малка печалба и повече трудности. Но ако се предадеш, ще бъдеш унищожен…В индустрията е така – един бяга, друг умира на поста си. Борбата на индустриалците у нас винаги е била много тежка.”

„Успехът на Америка е в на­учната организация на труда – продължава разказа си Драгомир Цанков. – Бях учил за това  в университе­та и като се върнах в Пловдив, приложих знанията си във фаб­рика „Балкан“ – споделя Дра­гомир Цанков в непубликувано интервю от 1990 г. – При мен заплатата винаги е била по-висока от средната и хората се биеха да работят в „Балкан“. Чакаха на вратите. Влизаха ергени, оставаха тук да чакат до пенсия. Отстрани лесно, но не знаят какво ми е на главата. А само наредбите бяха 4700, колкото телефонен указа­тел. Знаех ги всичките. Проб­леми имах и със суровините. Фабри­ката ни в Перник нямаше метал за претопяване, в същото време работилницата на БДЖ беше затрупана със стружки. Чувам, че ще ги продават на сърбите, и отивам при министъра. Обяс­нявам колко е труден момен­тът, той казва, че ще види как­во може да направи. Нищо не направи.

След това, на пана­ира, като приближи цар Борис до нашите щандове, казвам му: „Във Франция децата дават играчките си за претопяване, за да спасят металургията, ние продаваме суровините си на сърбите“.

Понеже в Бъл­гария взехме да се задушаваме с металната индустрия, захванахме се с предачеството. Така се нагърбихме с една голяма и важна задача – да нарасне у нас производството на памук. На международния пазар цената му беше 17-20 лева, а на бъл­гарския – 30. Но за да се разви­ва икономиката, не трябваше да отстъпваме. Като направих­ме фабрика за шевни конци в Казанлък, внесохме стенд от „Сименс“ да изпробваме здра­вината им. Конецът трябваше да издържа тежина от 130 гра­ма. Конкурентите от Казанлък казваха, че българският памук е лош и се борили нормата да бъде от 100 грама. Като нап­равихме фабриката за конци, веднага и европейската конку­ренция направи в Казанлък фабрика за конци. Откриха там военна фабрика, веднага пак чужденци. Казанлък, малък град, а като отидеш в ресторан­та, на една маса французи, на друга германци, на трета ита­лианци. Защо? Какво търсят те в Казанлък? Въртят се гарваните и чакат да се разкапем, за да налетят здра­во, да няма повече никакви пречки да ни довършат.

Фабрика „Балкан” разполагала с една от на най-модерни инс­талации за тръби. В Перник  предприятието оборудвало  първата и единствена у нас висока пещ за топене на желязо. Напук на белгийците, които изцяло държали родния пазар за стъкларски изделия, Драгомир Цанков открил своя фабрика.

След национализацията през 1947 г. отново потърсили Драгомир Цанков. От неговите съвети се ползвал министърът на индуст­рията. Но като дошли Райко Дамянов и другите, „гладни и невежи като него“, разпъдили бившите фабриканти и осака­тили икономиката. Докато нап­рави години за пенсия, някогашният собственик на фабри­ка „Балкан“ бил принуден да продаде скъпите мебели, пар­ната инсталация в къщата си, килимите. През 1992 г., месеци преди смъртта си, Драгомир Цанков за последен път преми­нал портала на любимото предприятие. Работниците го видели да събира няколко разпилени болта. Внезапно Цанков видял цяла камара болтове пред себе си. Изп­равил се, стиснал устни и не ка­зал нищо./ПП

Автор на оригиналния материал: Владимир Балчев. Източник: Plovdiv-Press.bg